Прощавай, въпреки че си “вечно прав”
Уенди Биъри, 03.04.2007
Прошката е едно от моите всекидневни духовни упражнения.
Невероятно е колко усилия и енергия използваме, когато задържаме прошката в сърцата си! Прошката може да бъде колкото трудно действие, толкова и необходима.
Когато ядосвам или наранявам брачния си партньор, няма значение, колко много го обичам! Няма значение, колко много той ме обича, когато прави нещо, което ще ме нарани и обиди. Това просто е част от живота на този несъвършен свят.
Когато нивото на стрес е най-високо, правим повече грешки от обикновено. Нормално е да задържаш някои неща и да ги използваш като оръжие срещу своя брачен партньор, но това е твърде опасно и може да разбие вашите взаимоотношения. Ето защо, където прошката стане критична, то бракът е пълноценен.
Нека разгледаме някои ключови фрази за прошката. Вярвам, че тези твърдения могат да внесат оздравителна сила в нашето всекидневие.
1. „Аз прощавам за...”.
Нещо специфично, помагащо ни да прецизираме точно какво прощаваме. Да не бъде изказано двусмислено, но да бъде изяснена ситуацията дума по дума.
2. „Допускам, че това, което се случи, беше неправилно.”
Не харесваме, когато трябва да кажем, че нещо е било неправилно, защото може би сме осъдили човека, сгрешил спрямо нас. Но ако няма нищо нередно, няма и нищо за прощаване. Знам за себе си, че това е важна стъпка. Това потвърждава как аз се чувствам. Когато говорим за прошка, става въпрос за любов и възстановена близост. Изцелението може да дойде само тогава, когато сме честни.
3. „Аз не очаквам да се поправи за това, което той/тя са направили.”
Това е, когато нещата стават трудни. Когато сме наранени, ние искаме нещата да са били изградени честно, тъй като не можем да променим нещо, което вече се е случило. Това, което можем да направим най-често, е да простим.
Докато чакаш да простиш за грешката на човека, който те е наранил, ще се изпълниш с горчивина.
Господ е показал Своята милост към нас, като ни е предложил опрощение не базирано на това, какво сме направили, за да се поправят нашите грехове, а защото Исус го направи за нас.
4. „Няма да използвам тази постъпка, за да определя кой всъщност е моят брачен партньор.”
Ако установявате личността на вашия съпруг/съпруга спрямо неговите/нейните грешки, вие не сте честни спрямо тях.
В опасност сме, ако идентифицираме себе си самите чрез нашите грешки, затова трябва да се радваме, че Господ не ни е познал по нашите грехове!
5. „Няма да манипулирам моя брачен партньор с тази постъпка.”
Не изнудвай емоционално своя брачен партньор с манипулация. Ако се опитваме да държим друг човек чрез манипулация и вина, ние ще разрушим нашите взаимоотношения и това ще причини много горчивина. Исус не ни манипулира с нашите минали грехове, опитвайки се да ни направи по-добри. Той ни насърчава да гледаме напред и настоява за това.
6. „Няма да позволя на това, което се е случило, да повлияе на моето лично израстване.”
Понякога си мислим, че ще нараним човека, наранил нас, отказвайки да вървим напред заедно. Ако една двойка се остави на горчивината, тогава тя ще изгуби връзката си.
Ако тази двойка отхвърли горчивината, партньорите ще бъдат в състояние по-пълноценно да проумеят своите взаимоотношения.
Непростителността е като горящ въглен. Ако я задържаме, тя ще ни изгори и ще нарани нас самите. Пламъкът може да се разпростре всред нашите семейства и всред другите около нас и да нанесе вреда.
Ако вземем предвид споделените идеи и започнем да прощаваме, любовта и свободата ще бъдат наши!
Взето от: http://www.evangelskivestnik.net/  Да разбираме конфликта и да се справяме с него
Рон Корзин, 11.08.2008
Независимо дали ни е страх от сблъсъци с останалите, конфликти винаги има. Ако искаме да се справяме с тях, е нужно да разберем 3 основни принципа. Повечето от конфликтите приличат на шампионат по силова борба, отколкото само на граждански размирици. Обикновено споровете не са толкова болезнени, колко изглеждат. Не е възможно да сме идеално подготвени за всеки конфликт. В тази статия предлагаме 3 основни принципа, които могат да се приложат към специфичните ситуации, с които се сблъскваме постоянно. 1. Има разлика между несъгласие и конфликт. Конфликтът е породено несъгласие, в резултат на което не може да бъде взето решение. Или групата от хора, която е изпаднала в конфликт, не може да се развива в резултат на решението, което вече е взела. Често си мислим, че всяко несъгласие е признак за конфликт. Обаче наличието на проблем или на различни мнения не означава, че има конфликт. Има конфликт само тогава, когато група от хора не могат да вземат решение и да се придвижат напред. Чух за едно общество, в което двама от членовете водили оживена дискусия. И двамата били много силно изявени личности – с твърд характер. Един човек от същата група поискал да се срещне с тях, за да разреши конфликта помежду им. Когато се събрали, говорили за разликите между конфликта и несъгласието и всички стигнали до извода, че между тях не е възникнал конфликт, а несъгласие. Спорът им приличал повече на битка от думи по телевизия CNN, отколкото на уличен бой. Спорът е добра театрална сцена, но той не е конфликт. Участниците не напускат шоуто само защото дебатът е разгорещен. 2. Има разлика между помирение и решение. Да решиш конфликтна ситуация, означава да намериш изхода от нея и правилния отговор. А да се помириш, означава да се сприятелиш с участниците в спора, но не и да се съгласиш с тях. Някои въпроси никога няма да бъдат разрешени, но това не пречи на хората да се сприятеляват, независимо че имат спор помежду си. Често в процеса на търсене на решение правим компромиси и си позволяваме отговорът на нашата ситуация да бъде т.нар. средно положение. Обаче това не е ефективно. Пример за търсенето на компромис са зле проектираните сгради. Приемливият резултат се е получил в опитите за разрешение на някакъв конфликт между разходите по строежа и силата на въздействието му например. Прочетох за една църква в Източен Тексас, която е разрешила конфликтна ситуация. Ставало въпрос за спор относно изгледа на прозорците. Решението било вместо истински прозорци да има пластмасови прозорци, които били дубликат на стъклопис. Хората на изкуството казали, че прозорците изглеждат точно като оригинални. Може би това било така. Прагматиците постоянно негодували от факта, че тъй като прозорците не са от истинско стъкло, се е наложило да внесат допълнително осветление в сградата. Лидерът бил поставен в ситуация, в която трябвало да помогне на групата от спорещи хора да вземат най-доброто решение, след което да се помирят. Обаче се получило точно обратното. Помирението помага на хората да станат единни, но това невинаги означава, че те са стигнали до съгласие, т.е. че са разрешили конфликта помежду си. Има и друга ситуация. Възрастен и зрял господин бил член на една комисия. Веднъж на събранието на комисията той заявил несъгласие и се разграничил от решенията, които комисията взела. След събранието той отишъл при младия и неопитен председател. Било очевидно, че младият господин бил засегнат от върлата опозиция. Тогава по-възрастният мъж, въпреки че не бил съгласен с председателя, изразил подкрепата си. Това е пример за помирение въпреки различните гледни точки. 3. Има разлика между това, да бъдеш омиротворен, и това, да твориш мир. Един пастор ми разказа за лидер в неговата църква, който отказвал да се включва в каквито и да е дебати и спорове. Мотивите на този лидер били, че „желае да бъде мирен и спокоен”. Да бъдеш тих и спокоен, е различно от това, да бъдеш миротворец. Ние сме призвани да бъдем миротворци. Хората, които се стараят да въведат ред и мир, не си мълчат. Точно обратното – те винаги са в центъра на конфликта, като се опитват да помирят останалите. Миротворците поемат рискове.
Има и друг случай. Член от църква забелязал, че двама от неделните учители се държали много дистанцирано един към друг. Избухливите характери на учителите постоянно създавали поводи за прехвърчане на искри между тях, независимо дали ставало въпрос за нещо значимо, или маловажно. Човекът, който забелязал това, решил да се срещне поотделно с неделните учители, за да разговаря с тях. Той не чакал конфликтът между тях да мине границата на допустимото и затова осъществил срещите, без да има конкретен повод. Не след дълго конфликтът бил отстранен. Това се случило заради взетите предварителни мерки. Освен че потушила конфликта, тази постъпка помогнала на неделните учители и да запазят авторитета си пред другите. Взето от: http://www.evangelskivestnik.net/ |
 РАЗОЧАРОВАН ОТ ХРИСТИЯНИТЕ Ивайло Ябълкаров, 30.03.2006
Статията е написана по повод коментарите във форума на вестника
“Християните са като въглени: заедно те пламтят; отделени – изстиват.” Къде ли го бях прочел това? Заедно? Не искам да виждам повече никой от тях. Господи, уморен съм. Омръзна ми да ги търпя. Постоянно фасони. Постоянно нещо не им харесва. Постоянно съм неразбран. Постоянно има проблеми. Постоянно ме разочароват. Разочарован съм от всички. Разочарован съм...
Чувствали ли сте се така? Били ли сте някога разочаровани от някого? Предполагам, че не съм единственият, на когото му е идвало до гуша от чуждите номера, от неразбирането на другите.
Четейки вашите разсъждения във форума, разбирам, че и вие като мен често се сблъсквате с РАЗОЧАРОВАНИЕТО.
Какво означава да бъдеш разочарован?
Според Тълковния речник да си разочарован, означава да бъдеш огорчен и недоволен от несбъднато очакване или пък надежда.
Кои са нещата, които ви огорчават или предизвикват недоволство във вас?
Аз лично се разочаровам, когато някой не се съгласи с мен, или по друг начин казано, когато не стане на моето.
Разочаровам се, когато се проваля в нещо, което върша.
Разочаровам се, когато бъда отхвърлен, остана неразбран или пък не ми е отговорено на чувствата.
Разочаровам се, когато трябва да проявявам дълготърпение, чакайки осъществяването на молитви, мечти, надежди…
Разочаровам се, когато очаквам едно, а става точно обратното…
Причини да бъдем разочаровани могат да се намерят често. Разочарованието едва ли не ни преследва винаги. Сигурен съм, че всеки от вас, който е преживял подобно нещо, има желание да не му се случва отново. Предполагам, че чувството за самота и отхвърляне, болката, огорчението, ненавистта и омразата, които следват разочарованията, не са по вкуса ви. Едва ли откривам топлата вода, твърдейки, че да бъдеш разочарован, за съжаление е нещо нормално и твърде често срещано в живота ни. Разочарованието е продукт на човешките взаимоотношения, но е неприятно, болезнено и е по-добре бързо да го преодоляваме. Но как?
Тук се сещам за думите от Библията: ако някой има оплаквания против някого, както и Господ е простил вам, така прощавайте и вие. (Кол. 3:13)
За да се “излекуваме” от разочарованията си, е необходимо да простим на тези, които са ни разочаровали.
Прошката има целителна сила. Тя лекува човешката душа. Прощавайки на другите, ние даваме пространство на Бог да лекува болката в сърцата ни.
Би било полезно, ако в живота си не разчитаме, че хората около нас няма да ни разочароват. Дори най-близките ни. Както обичаше да казва един мой преподавател: “Ако наивно се очароваш, непременно нещастно ще се разочароваш.” За да не се разочароваме нещастно, може би е добре да променим очакванията и изискванията си спрямо хората. Всички си имаме слабости. Всички бъркаме. Само Бог е достатъчно верен, че да можем да Му се доверим напълно и изцяло.
С това не казвам, че въобще не трябва да се доверяваме един на друг. Какъв би бил подобен живот? Как бихме могли да живеем, без да разчитаме на най-близките си! Ако го няма доверието, не може да има приятелства и създадените семейства ще се разпадат. Ще сме заобиколени от хора, които са затворени в себе си. Ти и аз ще бъдем такива хора. Нека първо се доверяваме на Бог и да сме готови да прощаваме на другите.
Не съм съгласен с мнението, че Исус Христос не е разчитал на хората около Него. Какво друго, освен доверяване е изпращането няколко пъти на учениците на “мисионерски пътувания” (Марк 6:7, Лука 9:2; 10:1)? Или пък това, че възлага разпространяването на Благата вест на апостолите (Марк 16:15)? Или пък, че ни е разрешил ние самите да бъдем светлина, сол, огледала за Неговата слава (Мат. 5:13–14, II Коринт. 3:18)? Учениците често разочароваха Исус. Ние постоянно разочароваме Бог, но… Той продължава да ни се доверява и да разчита на теб и мен. Той все още не е вдигнал ръката си от нас.
Скръбта е един от най-великите учители в живота. Бог често използва моментите на скръб и болка, за да работи в нас. Понякога разочарованието от хората ни помага да разберем, че само на Бог можем да се доверим безрезервно. То ни помага да се приближим до Него. Когато си разочарован и огорчен, ти се нуждаеш от утеха и лек за сърцето. Само Бог може да ти предложи това (Мат. 11:28).
Прави сте, като казвате във форума, че християнството е болно. Или по-скоро не самото то, ами ние, които посещаваме църквите, сме “болни”. Но това не е болест само на времето, в което живеем, а въобще на човечеството през всички векове. Нима апостол Павел не се разочароваше често от различните християнски общности? Голяма част от писмата (посланията), писани от апостолите в Библията, са продиктувани от тази “болест”. Където има хора, неизбежно има и разочарование. Разочарованието винаги е било реално. Факт, който е описан в Библията. Там пише, че: Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно… (Йерем. 17:9).
Никой от нас не е застрахован от това да разочарова друг.
Предполагам, че не съм единственият, който често се разочарова от себе си. Огорчавам се, че невинаги успявам да спазя обещанията си. Разочаровам се, че много често наранявам хората около мен и още по-често наранявам Божието сърце. Ако и вие като мен сте огорчавали други, ако ние с вас не сме идеални, как очакваме другите да бъдат? И още нещо – ако Бог е готов да ни прости, когато сме Го разочаровали за пореден път (ако се покаем), то и ние не бива да задържаме огорчение в сърцата си. Не толкова заради тези, които са ни наранили, ами заради нас и отношенията ни с Бог.
Призвани сме да бъдем пример на вярващи и невярващи в слово, в поведение, във вяра и чистота. Хората имат негативно мнение за църквите и вярващите точно поради облика, който показваме. Бог не ни е призвал просто да си живуркаме и да се съревноваваме в очакване на идването Му, а да отразяваме Неговата слава (II Коринт. 3:18). За съжаление толкова сме заети да се боричкаме и нагрубяваме, че за друго не ни остава време.
Истина е, че Бог не е само в църквите. Истина е и че в църквите има много лицемерие. То се носи от нас, хората с “болни” сърца (Бит. 8:21, Йерем. 17:9). Какво можем да направим срещу лицемерието?
Две неща: да престанем да обръщаме внимание на лицемерите в църквата (т.е. да не си обръщаме внимание) или да прекараме вечността с тях в ада (взето от сп. “Приятели”).
Лицемери има. И ние лицемерничим. Причината е, че открай време сме с “болни” сърца.
Слава Богу, че Исус дойде за болните (Марк 2:17). Болните сме ние… Всички ние, които сме огорчавали, разочаровали, лъгали, лицемерствали и още куп други неща.
И слава Богу, че Той е готов да ни даде още един (пореден) шанс.
Ще се възползваме ли? Взето от: http://www.evangelskivestnik.net/ |
 Обезсърчението Ивайло Ябълкаров, 18.03.2009 Прочутият гръцки баснописец Езоп бил роб у философа Ксант. Един ден господарят му поканил гости и казал на Езоп да купи от най-доброто месо и да го приготви за вечеря. Всички сготвени ястия били от език. Ксант се ядосал и му казал:
– Нищо друго ли няма? Нима не ти казах да купиш от най-доброто месо?
Езоп отвърнал:
– Всичко, което казваш, е вярно. Но кое месо е най-хубавото, кое е най-доброто? С езика се създава цялата мъдрост. Без него не можем нито да купим нещо, нито да продадем, нито да разменим. Чрез езика се създават градове, издават се закони, водят се разговори. Без него животът ни губи смисъла си. Има ли месо по-хубаво и по-добро от езика?
Всички оценили мъдростта на Езоп. Господарят му не го наказал. След няколко дни отново поканил приятелите си на гости. И казал на Езоп:
– Купи каквото е необходимо. Но понеже вършиш винаги точно обратното на онова, което ти казвам, купи този път от най-лошото месо.
За голямо учудване на Ксант и на гостите отново всички блюда били с език. Този път философът съвсем се разгневил, но Езоп спокойно му отговорил:
– Ти каза: „Купи най-лошото.” Благодарение на езика се пораждат вражди, свади, завист, ревност, омраза и война. Най-лошото от всичко е езикът. Библията ни учи, че използваме езика, за да благославяме, благодарим и насърчаваме, но и за да обиждаме, клюкарстваме, нараняваме и обезсърчаваме (Яков 3:9–12). Апостол Яков дори се чуди как може едно и също нещо да служи и за добро, и за лошо. Той пита риторично възможно ли е от един и същи чучур да тече и сладка, и горчива вода. Воден от Божия Дух, той стига до извода, че който владее езика си, е съвършен човек.
За съжаление това определение почти не важи за нас. Понякога успяваме да се въздържим и да не излъжем, да скрием част от истината, знаейки, че това е грях. Друг път в изблик на гняв не можем да се възпрем да не кажем неща, за които после съжаляваме.
Трудно се въздържаме да не сринем човека със земята, защото прави нещо, което не ни допада. А често се държим така, сякаш разбираме от всичко. Критикуваме, даваме оценки, обезсърчаваме хората около нас, без да се замисляме, че отстрани всичко изглежда много лесно. Трудността идва, когато започнем да вършим нещо.
Не отричам възможното благотворно влияние на критиката. Не твърдя, че е необходимо да се съгласяваме с всичко безропотно или да не отчитаме недостатъците на хората около нас. Но критиката би била полезна единствено когато е насърчителна, градивна и конструктивна. За съжаление и при нас, в християнските среди, се набляга на разрушителната критика и на премълчаното насърчение, „за да не се възгордее човек”.
В много църкви думата похвала се приема за мръсна, а думата насърчение – за непозната. Разбираме от всичко – това всъщност е характерна черта на българина, който по презумпция е вещ във футбола, образованието, политиката, икономиката… Дори в повечето случаи да не се е занимавал никога с тези неща.
Това е характерна черта и на много християни. Те претендират, че разбират от проповеди, макар и никога да не са заставали зад амвон. Заявяват, че могат да измислят по-добра рождествена или великденска програма, да напишат по-добра статия, макар че никога не са и опитвали да го правят.
Лесно се коментира отстрани. Лесно се сочи с пръст от място. Лесно се обявява нещо за безсмислено и скучно, когато не правиш нищо. Лесно се критикува. Трудно се увещава и насърчава. Един от младежите в нашата църква казва, че вярващите сме единствената войска, която се самоунищожава. Наистина е така. Помислете си за клюкарстването и одумването, за обезсърчението във взаимоотношенията. Завистта, омразата, партизанствата, лицемерието, обезсърчението – всички те са оръжия, които дяволът поставя в ръцете на християните, за да се нараняват взаимно.
Има една стара история. Сатана искал да се похвали с оръжията, които използва, за да тормози Божите деца. Затова той направил изложение. Сред инструментите му за мъчение били завистта, омразата, измамата, похотта. Настрани от другите било изложено едно много изхабено и зле изглеждащо оръжие. Дяволът обяснил, че видът му е такъв, защото с него си служи най-често. С него успява да проникне в съвестта на хората – това оръжие е обезсърчението. Защо обезсърчението е толкова успешно оръжие?
Поради грехопадението на Адам в човека се загнездил егоизмът. Той ни пречи да считаме другите за повече от нас и да им отдаваме почит. Той насочва погледа ни към чуждите грешки, недостатъци и слабости. Той ни подканя да бръкнем в чуждото око и да извадим съчицата от там.
Ясно е, че след като нещо се прави от човек, то е възможно в него да има недостатъци. Но понеже в нас живее Бог и Неговата любов, ние сме призвани да се обичаме, почитаме и уважаваме. Ако аз обичам някого, ще внимавам какво говоря, за да не го обезсърчавам с думите си. Насърчението не означава никога да не наставляваме или да не поправяме, когато се налага, но то изисква и да аплодираме положените усилия.
Веднъж едно малко момченце се върнало щастливо от училище. Родителите му се заинтересували от причините. То им разказало, че в новата пиеса, която ще се играе, му дали роля – да стои отстрани и да ръкопляска. Колко от нас биха се радвали на подобна роля?
В Библията се казва да се насърчаваме и назидаваме (I Сол. 5:11). Не само да се назидаваме, но и да се насърчаваме. Не бива да изпускаме първото, защото:
– пасторите се нуждаят от насърчение;
– младежките ръководители се нуждаят от насърчение;
– служителите се нуждаят от насърчение;
– хвалителите се нуждаят от насърчение. Тези, които ни служат, се нуждаят от насърчение. Вие се нуждаете от насърчение. Една сграда се руши за минути, а са необходими месеци, за да се издигне отново.
Един човек или един служител може да се съкруши за секунди, а са необходими понякога години, за да се възстанови.
Обезсърчението руши. Насърчението гради.
Ти с кое си служиш? Взето от: http://www.evangelskivestnik.net/ |
 Как да критикуваме с любов
Уенди Биъри, 12.11.2004
Има някои житейски истини, които са валидни за всички хора – независимо кой си или къде живееш. Ако се съберат двама души и се опитат да направят нещо заедно, неизбежно се поражда конфликт. Факт е, че конфликтите съществуват, независимо дали те са незначителни или не. Хубаво е да се обсъждат, за да бъдат преодолени.
Как можем да говорим за нещата, които се нуждаем да споделим с този, в когото сме влюбени? Какво можем да направим така че, да споделим негативните неща и да не нараняваме хората около нас, нито да разрушаваме взаимоотношенията си с тях?
В човешката ни природа не е заложено да мислим за другите, преди да помислим за себе си.
Точно това обаче е начинът да споделяме негативните неща с някого, без да го нараним.
Избирай мъдро битките, които водиш! Възможно е утре изобщо да не се сещаш за нещата, които те смущават днес. Помисли дали това, за което искаш да говориш, е критично. Има хора, които винаги намират за какво да критикуват. Те постоянно се замесват в конфликти. Не са благосклонни към хората около тях, затова винаги посочват грешките им. Помисли наистина дали това, за което искаш да говориш, е толкова важно! Когато хората усетят, че човекът срещу тях е настроен критично, те спират да го слушат.
Когато преценя, че във взаимоотношенията със съпруга или с децата ми има неща, които не са толкова важни и няма да продължат дълго, се опитвам да не им обръщам внимание. Такива ситуации възникват, когато пътуваме. Тогава сме изморени и сме подложени на стрес. Склонни сме да правим неща, които не се харесват на другите. Тогава избираме да се издигнем над тези неща, защото осъзнаваме, че всичко ще си дойде на мястото и че животът по принцип не е толкова напрегнат.
Моли се за разговора, който ти предстои с човека, с когото ще споделиш нещата, които не харесваш в него! Моли се да имаш правилен подход!
Мисля, че един от начините да критикуваме с любов е да сме сигурни, че балансираме критицизма с поощрение.
Ако трябва да критикуваш, първо посочи на човека някои от положителните му качества.
Някои хора казват, че е трябва да изречем десет позитивни неща, за да споделим едно негативно. Така че можеш да кажеш на твоя приятел, че би искал да поговориш с него за нещо, което той е направил или казал и по някакъв начин те е засегнал. Преди всичко му благодари за това, че е твой приятел, че ти е помагал досега, когато си се нуждаел. Кажи му какво харесваш в него като човек – неговото търпение, това, че те изслушва.
Тогава може да споделиш другите си мисли с него. Бъди сигурен, че човекът ще те слуша и приема това, което му говориш! Не му стоварвай всичко наведнъж! Спирай по време на разговора, питай го какво мисли, помоли го да сподели с теб какво чувства, докато му говориш. Увери се, че той те разбира правилно! Направи всичко възможно, за да му покажеш, че не го критикуваш заради това, което е като личност, а заради това, което е направил.
Ако по някакъв начин разбереш, че приятелят ти страда от нещата, които му казваш, или се ядосва, дай му възможност да говори! Не го насилвай да те слуша! Но е важно да се връщаш към проблема, за да се убедиш, че е решен!
Запомни, че това, което споделяш, е твоето мнение, освен ако не става дума за грях. Важно е да разбереш разликата! Понякога си мислим, че нашето мнение е толкова значимо, колкото това, което е написано в Библията.
Но не е така! Хубаво е да споделяш мислите си, но да не се състезаваш! Не обръщай разговора в състезание!
След като си изложил мнението си, помоли приятелят ти да сподели как му се е отразило; да каже какво от това, което ти си говорил, е чул и как го е разбрал. Непременно го изслушай! Не мисли как ти ще отговориш, но се съсредоточи да чуеш какво той има да каже! Откликни с разбиране! Помни, че дори когато споделяш негативни неща, можеш да бъдеш като Исус! Когато четеш Библията, открий как Исус се справяше с конфликтните ситуации и се опитай да постъпиш като Него.
Да критикуваме с любов е полезно за взаимоотношенията. То ги изгражда. Това, разбира се, е предизвикателство, но усилието си струва. Ако искаме да имаме здрави интимни взаимоотношения, ще има конфликти, но е възможно те да бъдат преодолени с Божията помощ! Взето от Евангелски вестник |
 Мога ли да живея в хармония с Бога и с хората едновременно
Уенди Биъри, 21.11.2005
Най-големите заповеди на Бога са и най-трудни. Исус казва да обичаме Бога и ближните си. Това звучи толкова лесно! Подобни заповеди обаче никак не са лесни за изпълнение. Дори учениците на Исус имаха разправии помежду си! Повече от всичко Павел пише за това, как да се справяме с конфликтите. А как можем наистина да го направим?
Аз не искам да бъда мила и добра само когато ходя на църква и заедно с останалите се покланям на Бог, а след това да се отнасям зле към хората. Виждала съм хора, които се държат точно така, и това отношение събаря всички, които са засегнати по някакъв начин.
Една фраза ми минаваше през главата през миналите години, а също си я припомням и сега, когато се боря да се справям в отношенията си с другите. А фразата е: “Получател и дарител на милост”. Това означава, че трябва да се протегнем към Бога, да получим от Неговата милост, да я задържим в себе си. Открила съм, че ако не получавам Божията милост и не ходя в нея, съм много повече осъдителна и критична към хората.
Как да ходим в тази благодат? Отнема време, за да разберем кои сме ние и кои всъщност сме в Христос. Мисълта, че съм грешник, на когото е било простено, ме поддържа смирена и благодарна.
Когато забележите, че се чувствате малко обичащи и не твърде търпеливи спрямо хората около вас, проверете мярката на милост, която имате към тях! Преживявате ли Божията благодат? Ходите ли в Неговата милост? Или позволявате отношението на осъждане да ви завладее?
Другото нещо, което може да е от полза, е винаги да помним, че ние не сме Святият Дух!
Спомням си, че имаше период, в който много забелязвах греховете на хората. Не можех да повярвам, че християните могат да бъдат толкова злонамерени, плътски, себични, лакоми, похотливи... Този списък може да продължи безкрайно. Тогава Бог ми говори, че дори и да виждам неправилни неща в хората, не е винаги моя работа да отбелязвам това. Божието Слово ни учи да се изправяме срещу грешките на другите с нежност, ако Бог е вложил в сърцата ни да направим това. Но понякога вместо с любов и скромност действаме с осъждение и гордост, когато искаме да се изправим срещу някого. Научих, че трябва да съм упълномощена да говоря в живота на някого, преди да засегна слабите му места.
Напоследък бях заинтересована за нещо, което забелязах в живота на друг. Молих се дали трябва да казвам, или да правя нещо. Бог ми каза, че не трябва да се опитвам да правя каквото и да е. И знаете ли защо? Бог беше напълно способен да поправи ситуацията без моята намеса! Сигурна съм, че работата, която Той върши, ще е много по-значителна и трайна, отколкото моята щеше да бъде.
Понякога Бог ни използва много нежно да водим хората към истината. Но трябва да сме напълно убедени, че Бог извършва всичко, а не твоето желание да контролираш и манипулираш!
В Първо послание към коринтяните, в глава 13, се казва, че можем да направим всички богоугодни и духовни неща, но ако нямаме любов, те няма да означават нищо. Можем да се покланяме на Бога и да Му служим, но ако мотивите и действията ни са без любов, всичките ни прекрасни дела ще са недостойни.
Мисля си, че когато Йоан пита как можем да обичаме Бог, Когото не сме видели, а да не обичаме брат си, когото виждаме, той казва, че ако наистина обичаме Бога, любовта ни към другите ще прелива от нас. Ние можем да обичаме Бога със сигурност, но да изключваме нашите братя и сестри от обичта си. Истината е, че не можем да обичаме истински Бога с нашия дух, душа, тяло и сила, без тази любов да се стича към другите. Ако трудно можем да обичаме другите, може би е хубаво да изследваме себе си и да разберем дали сме единствените, които се нуждаят от повече милост и любов, вместо да се съсредоточаваме върху провалите на тези около нас.
Щастлива съм, че Бог е търпелив и милостив към нас! Ако можем да покажем само частица от това, градовете ни и църквите ни ще бъдат много по-приятни места!
Взето от Евангелски вестник |
| Лъжата | Написана на : 2009-02-24 16:29:09 |
 Лъжата Има ли полезни лъжи? Такива на които казваме "Благородна лъжа". Не е ли малко противоречиво: Лъжа - благородна? Защо лъжем? Обикновено за да представим себе си така че да се харесаме на околните или да предпазим себе си или някой друг. Но дали резултатът винаги е този към който се стремим? Не се ли получава в повечето случаи обратен ефект? Рано или късно истината изплува. Дори това да е само в 99% от случаите, струва ли си риска заради единия процент? Защото закъснялата истина е много по-жестока от навременната и освен това тя действа двупосочно - премазва и лъжеца и излъгания. Ще бъде ли скучен светът без лъжа? Не мисля. В повечето случаи истините са достатъчно солени, за да ни разнообазяват живота. Какво е истината? Нещо, което ме кара да се чувствам комфортно. Когато изричам истини не го усещам, но го разбирам, когато почувствам неудобството при мисълта да излъжа. Какво е лъжата? Нещо, което ти изсмуква енергията, карайки те да се съсредоточаваш върху несъществуващи факти, да подреждаш несъществуващи събития в хронологичен ред, а след това да поддържаш версиите си неограничено време. Затова много често лъжещият в един момент сам приема лъжата си за истина. Стремейки се да предаде най-правдива форма на измислицата, той убеждава себе си и след известен период от време започва да си вярва Малките лъжи. Обикновено оправдаваме малката лъжа. Правилно ли е това? Ако малката лъжа е незначителна и безобидна за лъжещия, дали е такава тя и за излъгания? Едва ли лъжещия си задава този въпрос. Най-голямата полза от лъжата – дава ни краткотраен комфорт. Най-малката вреда от лъжата - дълго време се чувстваме гузни от нея. Разбира се всичко това е валидно за психика, която обществото приема да нарича нормална. Не и за измамника. Но това е вече друга тема. |
 Усмивката Какво означава тя? Усмивката не ни струва нищо, но тя ни дава много....
Тя обогатява този, който я получава, без да прави по-беден този, който я дарява. Тя трае само миг, но споменът за нея остава завинаги.
Усмивката създава щастие в семейството, подкрепя доброжелателността в бизнеса и е парола за приятелство.
Тя ободрява изморения, окуражава обезкуражения и е светъл лъч за тъжния. Усмивката е най-добрата противоотрова за тъгата и тревогата.
Тя не може да бъде купена, измолена, взета назаем или открадната, защото тя е нещо, което няма стойност, ако не е дарена от сърце.
Някои хора са твърде изморени, за да ви дарят с усмивка. Дарете ги вие с вашата, защото най-много се нуждае от нея този, който я няма!
(неизвестен английски автор) |
| ЛЪЖАТА | Написана на : 2009-02-18 15:49:59 |
Лъжата
Лъжата е впила своите корени дълбоко в живота ни. Лъжата, това престъпление не прави впечатление никому.Тя се е превърнала в част от сивото ни ежедневие. Всеки лъже, често дори без да се усеща, че го прави, просто защото лъжата е част от човешкото подсъзнание.
Лъжата е сладка; понякога всеки друг начин да избегнеш неприятностите изглежда блед пред възможността да изопачиш думите си или дори да си измислиш "перфектно извинение" - да излъжеш. Лъжата се променя, тя еволюира, и от нужда се е превърнала в изкуство - "изкуство да излъжеш".
Някои хора казват, че лъжата е нужна. Мислят си, че е неизбежна в някои "тежки ситуации', но не разбират: с лъжата човечеството малко по малко погубва едно от своите качeства, отличаващи го от животните - разума. Затова и винаги сме скептични към всякакви красиви думи и обещания.
Малко са обаче хората, които наиcтина могат да лъжат. Понякога това се дължи на чар или мистериозно излъчване, или на "онзи глас", подтикващ те да му се довериш. Когато човек лъже, не мисли за другия, но когато разбере, че са го излъгали се ядосва.
Преди да излъжеш, трябва да помислиш. Всяка лъжа рано или късно се разкрива. Нищо не е безкрайно. Всеки е излъгал поне веднъж в живота си.
Дали за нещо малко или голямо, това е все лъжа. Някои хора се оправдават с "благородната лъжа" - тази измама изречена, за да е в полза на ближния.
Открай време цветята на човешката ценнocтна система са изтръгвани, за да се предостави достатъчно пространство за бурените на лъжата. Може да сравним лъжата с пясъчна купчина - колкото повече се изкачваш, толкова по-ронлива става тя, докато не паднеш и започнеш отново.
Лъжата никога не е раждала нещо добро. За някои за кратко, но истината е, че много повече са хората, страдащи от лъжата, отколкото тези, живеещи на "гребена на лъжата".
Лъжата не е нещо велико, не заслужава да и се кланяме. Същото се отнася и за хората, вървящи ръка за ръка с нея, защото точно тези хора водят човечеството към разруха и упадък.
Лъжата е болест, съществуваща от началото на света. Бурените и не могат да се изтръгнат. Нейният най-силен коректив си остава собствената ни съвест.
Елена Славчева - бивша ученичка на у-ще " Св. София" - Чикаго
